Projection Beyond

От корицата на декемврийското L’Europeo като някаква птица те гледа Ив Сен Лоран. Някъде по страниците на списанието има негов цитат, според който свръхчувствителните хора са солта на земята. Или нещо такова…

Чувствителните хора се прикриват умело. Светът не е създаден за тях, не могат просто да излязат без черупка, нали. Често са силно наранени, но не го показват. В приказки и смях дните минават, раните се лекуват, освобождават място за нови рани, кръговрат. Тъпо е, когато хората, които смяташ за близки, те разочароват — някои от тях системно. Качват ти се на главата, за да играят егоцентричното си хоро там. А ти дори не си все още напълно плешив! Накрая ти писва, обръщаш тефтера, ставаш видимо лош, позеленяваш целият, хвърчат искри, ебало си е майката. Пениш се, после ти минава и се питаш: дали не бях прекалено строг? Мразя колебанието у чувствителните хора. При появата на колебанието, битката е вече спечелена от мекото отношение. Затова трябва да си твърд — всякак. Добре де, някои от маските ти трябва да са твърди, но наистина твърди. Всъщност няма нищо лошо в това да си сменяш приятелите чат-пат. Освен това е гаранция, че никога няма да си останеш същия, а да си винаги един и същ е вече наистина страшно. През последните (или първите за годината) двадесетина дена направо се стреснах: къде тези относително малки хора държат цялото това его? При това скрито! По едно време помислих, че грешката е в моя телевизор, че просто аз собственоръчно рисувам с тъмните пастели върху цветните снимки на останалите. Но не — други хора, които от край време смятах за откровено лоши, се счупиха да ми показват емоционално красиви черти. Сигурно е баланс, сигурно е кръговрат… Знаеш ли какво, мисля да пия едно за тоя кръговрат.