Projection Beyond

През уикенда се озовах в едно много яко място край Хасково - Музеен център на тракийското изкуство в Източните Родопи, подарен ни от народа на Япония, видиш ли. Струва 3,5 млн долара, чух, че подчертал президентът на откриването миналия месец.

Целта на посещението беше една лекция, за която няма как да ти разкажа, защото в секундата, която започна, седнах на земята и заспах. Слушай обаче за другото: Read the rest of this entry »

Преди около три години работех дистанционно за един архитект от Симеоново. Всеки път, когато ходех в офиса му, явяващ се полувкопан етаж на голямата му нова къща, тоя човек ме караше да пия. Тази водка ми я носи един украинец, когато няма пари да си плаща вноските по проекта, казваше моят работодател. И така сядахме и пиехме водка. После все се намираше някой да ме закара до центъра— да ме прибере у дома. Моят работодател си беше гнида, няма какво да си говорим празни приказки. Беше от ония архитекти, които сега са на носталгично изчезване в България—оня тип хора, които проектираха големи квадратури за много пари. В момента такива са една истинска находка, ценна носталгична рядкост от времето, когато пари имаше в изобилие—за осъществяването на какви ли не архитектурни глупости. Моят работодател, чието име умишлено крия, за да няма неприятности, имаше много интересен подход към проблемите и към работата изобщо. Лягаше си—заедно с цялото си семейство (тоест май само с жена си) в седем или осем часа вечерта. Ставаше в три, за да работи. И така бачка си до към осем или девет сутринта, когато започват срещите. По цял ден срещи—не остава време да начертае и една линия, за което всъщност бях нает аз. Разбира се, архитектурата, която втълпяваше, беше ужасна. Толкова ужасна, че да се засрамиш. И благодарение на това свое качество, тази „архитектура” постоянно търпеше промени. Необоснованите неща лесно се оборват, вярвай ми. Промените струваха пари и време. Още забавяния. В един такъв случай на колосална промяна, играта загрубя. Това, което този архитектурен гуру беше проектирал (иначе от порядъка на 20 000 квадратни метра разгъната застроена площ), никак не се хареса на господата инвеститори от някакво селище на Черно море. Те вдигнаха олелия до Бога. Аз отказах да се занимавам с всичко това—вдигнах ръце, защото вече беше необосновано дори само от финансова гледна точка. Как се справи господин велият архитект със ситуацията? Пуфтя малко, легна да спи, стана в три сутринта, нарами си ловната пуша, взе си ловното куче, изпи един литър украинска водка-подарък и излезе пиян-залян на лов. На сутринта ме беше отсвирил и така, между другото, завлякъл с пари, а на клиентите си беше теглил по една еврейска майна, ако такова понятие съществува като псувня, тъй като тоя висш архитектурен капацитет си беше евреин. Оттогава, братко, съм наясно, че алкохолът оправя всичко без леглото ми сутрин. Така де—няма много смисъл в това да си оправяш леглото сутрин, само губене на време е. Не е като да си миеш ръцете или като да се храниш, защото, видиш ли, после пак си щял да си гладен или мръсен. В крайна сметка, за да не ме помислиш за алкохолик, ще ти кажа, че редувам питиетата. През ден. Значи, един ден съм на по-традиционно български боклуци: пия мента, примерно, докато на следващия ден кова съзнанието си с тежкия чук на жълтата текила, която ми е любима. Този път с канела и портокал. Приятно е, от мен да знаеш.